Малко синьо, покрито със златисто и шоколад ...

Андер опипа кръста си. Очевидно търсеше най-любимата си кесийка - онази със златистия прах. Но все не я намираше. Вероятно отново я беше забутал някъде из мантията си или в торбата си.
- Не мога да го открия! - сви жално раменете си той.
- Пфу, прах от луди пчели. Знаех си, че не съществува и че ти си просто откачен дядка. - изсумтя един красив мрачник, който гледаше стареца с пренебрежение.
- Сигурно пак я е отмъкнала оранжевата котка! - поклати глава Андер.
Мрачникът помисли, че Андер му се подиграва и изсумтя:
- По-добре изчезвай от погледа ми преди да те направя само на луди пчели!
Андер примигна неразбиращо. Какво толкова беше направил или казал, че да обиди така красивия младеж срещу себе си.
- Хайде, не ме ли чу, откачалко! Изчезвай от погледа ми! - изкрещя мрачникът.
- Спокойно, бе момче. Ще си докараш някой нервен срив или по-лошо, ще вземеш да умреш тука, то и без това мрачниците сте малко, не е нужно да се намалявате собственоръчно. - каза отнесено Андер.
Този коментар не се хареса на младежа и той вдигна заплашително ръката си. На нея се беше увила сребърна инкрустирана змия.
- Обгърни го с вода! - изкрещя той срещу дядото.
Изведнъж магическата тояга на Андер се завъртя от само себе си и трансформира водата около стареца в червени конци.
- По-добре да намерим синята приспивна билка. - каза спокойно Андер и се запъти към другия край на улицата все едно не е станало нищо.
Мрачникът остана да гледа с отворена уста. Преди не беше виждал такова чудо. А Андер продължи ведро към тържището. През тези дни, а именно празниците на Върховния бог, всички се стичаха към столицата на Алдер. По улиците цареше небивало оживление, а кръчмите бяха пренаселени. Именно затова Андер беше отседнал при един свой стар приятел - Мънч. Мънч беше обущар, но беше добре запознат с клюките и историите в Алдер и беше чудесен източник. Вчера вечерта той не беше могъл да заспи и затова, за благодарност, Андер се разкарваше из тържището търсейки синята приспивна билка.
- Имате ли синя приспивна билка? - попита старецът влизайки в една аптека. Най-прочутата в града.
- Не сме чували за подобно нещо! - отвърнаха възмутени лечителите и погледнаха скептично дядото.
Той се усмихна снизходително и излезе от аптеката. Всъщност наистина нямаше подобна билка, но Андер беше сигурен, че е виждал някъде и че дори носи в себе си, но не помнеше къде я е оставил. Той отново затършува из дрехите си, когато в него се блъсна някой ...

Тъмнокосото момиче отстъпи крачка назад и разтърси глава стреснато. Вдигна поглед към старецът, а зелените й очи бяха силно смутени:
- Извинете, сър.- изрече тихо Меи и леко се поклони като няколко сини кичура паднаха на раменете й, последвани от качулката на лилавата роба, която също се килна на страни като косата на момичето. Често се случваше да е отнесена и да се сблъска с някого, и то най- вече с някой възрастен човек като този. Изправи се като с една ръка придържаше черната кожена чантичка, висяща през рамо и в която се намираха няколко ценни за нея вещи и също така кесийката с парите й. Не че разполагаше с много пари, но си намираше начини да се сдобие когато изпаднеше в нужда, а с другата си ръка придържаше кожен калъп на другото си рамо:- Наистина много съжалявам...- повтори пак, като изражението й беше все така виновно.

Андер изгледа младото момиче пред себе си. Доста си беше красива. Въпреки, че беше на възраст не можеше да го отрече.
- А, знаех си, че днес ветровете са странни, но как довяха до тук полу-слънчев елф? - попита той загледан в нея.
Тя не знаеше какво да отговори, за първи път й се случавше някой да й говори така.
- Бих изпил един шоколад ако все още искаш да ми се извиниш? - подкани я дядото.
- Но, аз ... - отвърна момичето смутено.
Изведнъж Андер затършува из джобовете на мантията си и изпъшка:
- Аз черпя разбира се. Тъкмо ще ми кажеш какво прави такова създание като тебе тук? И след това ще ми помогнеш да намерим синя приспивна билка. Много е рядка наистина! - старецът замислено се вгледа в лицето на момичето.
- Но да вървим! - изведнъж извика той.
Както стоеше мирно подскочи като младо момченце и се запъти към най-близката сладкарница. Очевидно искаше и момичето да го последва.

Момичето се вгледа в стареца замислено и леко стреснато, но вдигна рамене и леко се усмихна. Нямаше да откаже шоколад и да си почине малко, но й беше неудобно той да плати вместо нея. Последва го напред и бързо го настигна:
- Господине?- запита тихо Меи, вглеждайки се все така замислено в възрастния мъж, който изглеждаше много спокоен, а под белите му мустаци усмивката едва се забелязваше, но все пак можеше да се забележи от по- набито око:- Споменахте синята приспивна билка, но тя наистина ли съществува?- осмели се да попита, беше чувала веднъж за тази билка, но никога не беше виждала и дори не знаеше как точно трябва да изглежда.

- Синята билка? Знаех си, че съществува! - каза той. - Ти само потвърди мнението ми. Всъщност дори мисля, че нося със себе си, но не помня къде я оставих. - вдигна раменете си той.
Момичето го гледаше измуно. Нали досега той твърдеше, че съществува, как така тя беше потвърдила това?
- Ето я и любимата ми сладкарница! - извика Андер. - Тук правят най-вкусния шоколад в цял Хейлдор, а аз съм изтънчен дегустатор на шоколад. - смигна й той.
Елфата се усмихна разбиращо. Двамата се приближиха към една маса и тя понечи да седне. Андер обаче я спря с ръка.
- Нека аз. - каза той и дръпна стола й. ОЧевидно имаше джентълменски обноски.
Момичето каза " Благодаря" смутено и седна. Рядко беше виждала някой да се държи така добре с непозната.
След минута пристигна келнера и попита любезно каква ще е поръчката.
- За мен една торта " Дьо Сон " и един горещ шоколад. Като не забравяйте шоколадът и на тортата и на напитката да е фин млечен, без всякакви лешници, както и да няма огромна концентрация на мазнини в блатовете на тортата. Какаото да е от княжества Девнол, а млякото от тук! - каза важно Андер. - А ти какво ще искаш? - обърна се той към елфата.

Меи смига учудено, гледайки към старецът. Толкова много неща, изглежда знаеше много, наистина много, а беше произнесъл и името на родината й:
- За мен само един горещ шоколад.- отвърна тихо момичето и леко се усмихна и към възрастният мъж и към келнера. За малко се облегна на зад на стола и огледа сладкарницата, едно спокойно и изискано на пръв поглед място. След секунди се наклони леко напред и постави леко смутено ръце на масата, привеждайки замислено глава: - Сър, как... как разбрахте, че съм полу- слънчев елф? Малцина знаят за истинската ми същност.

Андер се облегна на стола си и се вгледа очудено в момичето.
- Нима толкова малко хора владеят магическото изкуство?
Този въпрос обърка Меи.
- Не. - отвърна тя. - Просто много малко могат да познаят каква съм.
Дядото се засмя весело. В този момент се появи келнерът с една табла. Той сервира едната чаша шоколад на момичето, а на Андер парче торта и чаша с шоколад. Но вместо да си тръгне както подобава, келнерът остана до масата. Това като че ли не попречи на стареца, защото той взе вилицата и ножа си. Внимателно си отряза една хапка от тортата и я опита. Подържа я в устата си няколко секунди и преглътна. След това взе шоколада. Започна да върти чашата си, след това разбърка с една лъжичка и помириса напитката. Меи наблюдаваше всичко с огромна почуда. Но това не беше всичко. След като помириса шоколада, Андер отпи една малка глътка, също като дегустатор на вино. След това преглътна и остави чашата на масата. Келнерът стоеше все така очаквайки нещо.
- Този път е по-добре от преди, но все още има какво да се желае. Има голяма маслена концентрация в блатовете, а шоколадът не е фин-млечен, а просто млечен.
Келнерът отпусна съкрушен ръцете си.
- Но, все пак е добре. Ще си затворя очите само този път! - каза важно Андер и направи жест на келнера да се махне.
Той се отдалечи облекчено и остави старецът и Меи сами.
- Та да се върнем на въпроса. - изведнъж избоботи Андер. - От къде познах, че си слънчев елф? Ами да си елф не означава само да носиш това название, не означава само да изглеждаш така. Да си елф мисля, че значи начин на живот, който си личи в походката, действията, думите, но най-вече в погледа. - каза сериозно Андер и отпи още една гълтка шоколад.

Момичето се вгледа в Андер с разширени от изненада очи. С всеки изминал миг той я впечатляваше все повече и повече, а думите му, отговорът на въпроса й я развълнува изключително:
- Наистина...?- успя да изрече най- сетне. Старецът кимна леко с глава, като Меи също кимна и взе чашата с шоколада си, отпивайки глътка. Замисли се над вкуса му, явно този мъж разбираше от храни и напитки, защото тя не успя да определи вида на млякото или просто беше забравила истинския вкус на мляко, след дъгите й пътувания и малкото спирания по градовете:
- А... защо търсите Синята билка?- осмели се да попита, все така тихо и държейки чашата си с две ръце.

- Синята билка! - дядото се цапна по челото така, че едва не падна от стола, а Меи го изгледа уплашено. - Съвсем забравих. - изпъшка той.
Андер остави чашата на масата, хапна още една хапка торта и остави няколко монети на масата.
- Идваш ли? - попита той.
Меи кимна отново. Андер излетя за нехарактерна за годините си бързина и се насочи към покрайнините на пазара. Елфата го следваше без проблем, защото от където и да минеха огромната му, шарена фигура се отличаваше в тълпата.
- Синята приспивна билка ми трябва за Мънч.
- Кой е това? - попита момичето.
Андер се засмя, как да й обясни, че това е едновремнно обущар и негов приятел, който обаче е и информатор и клюкар. Затова просто и отговори:
- Един обущар.
- Разбирам. Но защо му е на него?
- Защото не може да заспи, а съм отседал у тях и не искам да се разхожда из къщата като вампир и да ме кара да се будя постоянно да си говорим! - каза старецът замислен.
Двамата продължиха да вървят из пазара, но навсякъде им отговаряха, че такава билка не същуствува.
- Знаеш ли, - обърна се към Меи Андер. - Има само още едно място, където може да има такава билка, но е много далеч, в покрайнините на града. - той навъртя на пръста си един кичур от брадата си. - Ще дойдеш ли? - попита я накрая дядото.

Реван закопча панталоните си и навлече ризата пъхайки я в тях. В леглото до него се протягаше млада, полугола жена с доволно изражение. Лежащият на терасата Галфорд повдигна глава малко преди вратата да се растресе.
- Мъжът ми - стрестна се жената
- Снощи не ми каза, че си омъжена- Отвърна младежът, който току що беше обул ботушете си номер 48. Преди жената да успее да отговори вратата се отвори с трясък и в стаята нъхълта грамаден мъжага размахващ двуостра брадва и следван от трима телохранители. Без да губи време той се насочи към Реван, който грабна сабята си и скочи от балкона придружаван от вълка. Двамата се стовариха върху купата сено отдолу и се отдалечиха набегом. Биячите скочиха след тях сподиряни от виковете на рогоносеца:
- Искам го жив!
Двамата с вълка се отзоваха на пазара следвани от биячите. Галфорд се шмугна под една сергия, а Реван видя тъмнокосо момиче, доста привлекателно за полу елф. Младежът я грабна през кръста и зарови лице в косите й така, че да приличат на флюбена двойка. Телохранителите се зачудиха малко търсейки и решиха да се прибират махайки разочаровано с ръце. Реван пусна Мей
- Госпожице, хиляди извинения за евентуалните неприятности. Позволете ми да Ви почерпя една кока кола. Вашият роднина също. - обърна се той към възрастния мъж до тях. Или да Ви се реванширам по някакъв друг начин.

Андер се засмя. Този младеж беше доста дързък, че да го нарича нечий роднина.
- Може да си симпатяга, ама нещо ти липсва в обноските, друже. - каза дядото.
Реван го изгледа наперено.
- Да, как ще създаваш роднински връзки, когато липсват такива?! Ако някой те беше чул щеше да си помисли, че това момиче е свързано с мен ... А това поради неизвестни на мен причини не се харесва особено на хората. - старецът поклати разочаровано глава.
Меи не знаеше какво да каже. Прекалено много странности й се бяха случили днес. Реван стоеше като ударен с мокър парцал и се чудеше как се е натъкнал на такава откачалка.
- Но ако отстраним подробността, че този господин бягаше от двама доста яки мъжаги, които ако го бяха хванали щяха да го разпердушинят, искам да подчертая, че съм тръгнал на важна мисия. Та да задам въпроса си отново - ще ме придружиш ли или предпочиташ да изпиеш една кола с това момченце, чиито намерения са прозрачни като ... като отвара за залепяне?
Реван съвсем не хареса коментара на Андер. Той се опитваше да се реваншира за постъпката си, а старецът започваше да му говори доста странни и съвсем не на място неща ...

Синекосата примига шокирано при действието на младежа, сякаш си беше глътнала езика и гледаше ту в Андер, ту в странника, който я прегърна така.
" Изплюй камъчето!"- изпищя женски глас в главата й и момичето се осъзна:
- Ами... с удоволствие бих приела поканата, но трябва да помогна на господина да намери, това което търси.- изрече тихо и някак плахо, поглеждайки към Реван:- Не е нужно да ми се реванширате...

Добре - вдигна рамене Реван - Още веднъж се извинявам. Да тръгваме - каза той на вълка, който душеше краката на момичето и дружелюбно махаше с опашка. - И между другото - обърна се към дядката - не си падам много много по елфи. Те са за твойте връстници. Само гледай да не те изкарат педофил - и той се отдалечи смеейки се...
Няколко минути по късно стоеше пред една сергия с билки и подправки и пазаруваше. Купи чубрица и сушена мащерка за чай. Плати и зададе най-важния въпрос.
- Синя приспивна билка ли? - изкрещя продавачът джудже така, че сигурно целият пазар го чу. - Защо днес само ненормални пазаруват от мен. Айде разкарай се.
- Добре де - примирително вдигна ръце младежът. Обърна се да си тръгва, но се оказа, че пътят му е преграден от тримата гонещи го биячи. Поотделно можеше да се справи с всеки от тях без проблеми, но с тримата щеше да му е трудно.
- Здравейте момчета - каза той.- Не може ли да уредим нещата мирно?
От мрачните им изражения и тоягите отговора беше очевиден. Реван взе от съседната сергия един камшик и замахна. Бичът се уви около китката на единия бияч, който го сграбчи и дръпна, но така за миг отклони вниманието си от Реван, който веднага се възползва. Ботушът му се стовари върху лицето на мутрата. Чу се хрущене на счупен нос, а следващия ритник на младежа намери слабините му. Реван вве изпуснатата тояга и се зае с другите си двама противници..

Андер беше свикнал да му говорят така. Вече 70 години търпеше хора, които съвсем не го разбират, и когато им се направи забележка направо налитат на бой. Глупавата забележка на младежът мъобще не го трогна и той просто продължи напред. Изведнъж обаче чу гласа на джуджето:
- Синя приспивна билка ли? Защо днес само ненормални пазаруват от мен. Айде разкарай се.
Това заинтригува старецът и той се обърна. Тогава видя как младежът се бие с някакви трима мъже.
- Животът е кратък. - сви рамене и се насочи към тях оставяйки Меи зад себе си.
Андер се приблжи бавно към един от нападателите на Реван и го потупа по рамото. Той се извъртя и се опита да удари дядото, но той се наведе светкавично бързо за годините си и посече краката на мутрата. Той се строполи по гръб и изкрещя от болка. Андер сложи крака си върху гърлото му и се вгледа в него.
- На теб определено ти трябва малко дисциплина. - каза той усмихнат и завъртя тоягата си.
Изведнъж от него излезе червена струйка дим, която обгърна лежащия на земята. Тя се застоя една минута и изчезна. Но вместо мутрата на земята лежеше малко кученце.
- Ето, сега отново си пазач като преди, но поне няма да се налага да се тормозиш да мислиш. - каза Андер и се загледа в биещия се младеж. Всеки, който вярваше, че синята приспивна билка съществува, беше достоен за уважение според разбиранията на стареца.

Реван опита да блокира тоягата на противника си, но ударът беше прекалено силен и тоягата му се счупи. Той отстъпи крачка назад, а мутрата се захили показвайки няколко изгнили зъба. Биячът с разбития нос извади от пояса си нож и се накани да го хвърли по младежа, но предупредително изръмжаване то спря. Мутрата погледна хищно озъбения вълк и мъдро реши да не предприема нищо.
В Това време Реван се обърна и се затича към близката стена. Достигна до нея и пробяга няколко крачки нагоре и със задно салто се отзова зад противника си. Без да губи време го ритна в свивката на коляното, а едно дясно кроше сложи край на спора. Реван се огледа, но други противници нямаше.
- Беше добра тренировка - измърмори той. Погледът му попадна на стареца.
- Пак ли ти? Не че имах кой знае каква нужда от помощ но все пак благодаря. А сега ако можеш да му върнеш образа - кимна към превърнатия в куче бияч. -Е, не веднага, но след няколко часа. И ако ме извиниш трябва да тръгвам.

Дядото се засмя. Своенравен беше този младеж. Но това не му пречеше.
- Ще му върна формата, когато заслужи. И върви като искаш. - вдигна незаинтересовано рамене Андер и се отдалечи.
Не му трябваше ничие одобрение, още по-малко принудена благодарност. Той мина покрай Меи се насочи към покрайнините на града.
Времето беше прекрасно, и вечерният здрач изглеждаше изключително мистериозен. Андер си вървеше сам. Беше оставил Меи далеч от себе си, защото само й навличаше неприятности. Макар, че подозираше, че тя го следи от далеч, той се правеше на разсеян.
" Сега съм сигурен в едно - единственото непреходно нещо е желанието на хората да си навличат бели на главата." - си помисли Господаря на Времето.
Улиците ставаха все по-безлюдни и тъмни. Уличните фенери пръскаха малко светлина, която правеше всичко доста злокобно. В плюс към това беше цвета на светлината - мъртвешко жълта, също като свещите в църквите и гробищата. Старецът приближи една дребна къщурка. Изведнъж над врата й се появи табела с надпис " Билки и отрови".
Андер почука три пъти, после нарисува някакъв знак на вратата с тоягата си и зачака. Вместо обаче вратата да се отвори от вътре изхвърча един мрачник.
- Ти, глупак такъв, идиот, казах ли ти, че не искам никога повече да те виждам!
Той извади някаква книга, продължавайки да кълне стареца.
- Спокойно, Бил. Не се впрягай много! - усмихна се Андер.
Изведнъж мрачникът замръзна на мястото си и изгледа гневно събеседника си. Последва една секунда мълчание и Бил изкрещя някакво проклятие. Само след миг срещу Андер се отправи една черна пантера.
- По дяволите - каза си той. - мразя го това коте!
Тоягата на стареца се завъртя изведнъж и отскочи от ръцете му. Той я изгледа и махна с едната си ръка. Пръчката се превърна в красива черна пантера. Другата пантера се спря на място и огледа другото животно. То като че ли му допадна и се приближи към нея.
- Не, Стоз, изяж дядката, не се занимавай с тази тук. - извика оплашено Бил.
Но прекалено късно. Пантерата му се приближи до тази на Андер и попадна в капана. Магическата пантера изведнъж започна да се умилква на Стоз, който я приветства, но за негова жалост изведнъж се превърна в клетка и горкото животно се оказа в нея.
- Е, сега ще поговорим ли на спокойствие, това коте не ми е харесвало никога. - попита Андер намръщения мрачник.

Синекосака полуелфа се облегна на едно дърво, намиращо се на стотина метра от къщата. Нещо я дърпаше да върви след Андер, нещо вътре в еня й шептеше че без него не би могла да продължи на където и да било, независимо че от години скита сама. Коженият вързоп, в който беше увит меча й се спусна на земята до нея и момичето го опря в дървото. Обърна се с лице към дънера и вкопчи ръце в него, като бегло надникваше към дядото. Това, което стори с тоягата си я стресна, но и изуми и някак въодушеви. Поради минималния й контакт с хора, притежаващи магически сили всяка чужда магия я изпълваше с радост и възхищение. А след като неговата пума се преобрази в клетка, изумлението й нарасна още повече и се вкопчи още повече в дървото:
" Чудо голямо... и той можеше..."
" Джиа, замълчи!"- в съзнанието си Меи водеше сериозен спор с онзи глас, който по- рано й беше изпищял силно. Гласът беше на жена и звучеше сериозно и леко арогантно, но момичето сякаш беше привикнала с тази Джиа.

За момент Реван се зачуди накъде да тръгне. После се сети за едно място извън града, където растяха доста билки. Може би и синята приспивна билка беше там. Единственият проблем беше, че нямаше никаква представа как изглежда въпросната билка. Но за това щеше да мисли когато стигнеше. Вървеше с бързи крачки. Винаги беше харесвал залезите. Не колкото изгревите, но все пак. Този обаче беше някак зловещ. По едно време забеляза синекосото момиче. То явно следеше някого отдалеч. За момент се зачуди, кого, но реши, че това не му влиза в работата. А сега трябваше да се погрижи за един друг проблем. Нямаше как да стигне до мястото преди да се стъмни съвсем, а никак не му се спеше на открито. Затова влезе в близката страноприемница. Залата вътре беше празна ако не се брои собсвеникът.
- Какво искаш? - попита той.
- Стая - отвърна Реван. - Освен това две големи пържоли алангле и 4 филии пълнозърнест хляб. Ще вечеряме в стаята.
- Добре
Младежът плати и се качи на горния етаж. Стаята беше малка, но чиста и добре поддържана. До постланото с лилави чаршафи легло имаше маса и стол. През отворения прозорец влизаше лек ветрец. Младежът се загледа навън. Неколцина минувачи вървяха по улицата, а зад ъгъла момичето все още следеше някого. На вратата се почука. Реван взе вечерята и даде голям бакшиш на ханджията.
- Събуди ме час и половина преди разсъмване.
Собственикът кимна в знак, че е разбрали си тръгна, а момъкът и вълка се заеха да се хранят.

Мрачникът неохотно се съгласи и каза :
- Но не те искам вътре. Още не мога да прежаля огромния си магазин в Кристилор!
Той се изплю ядосано на земята.
- Виновен ли съм, че исках да запаля една лула? - вдигна раменете си Андер. - Трябваше елфите да ти помогнат, но не обичат мрачници.
- Не е нужно да ми го казваш. - изсумтя Бил и приглади брадата си. - Та защо ме търсиш?
Дядото се вгледа в пантерата на мрачника, която бясно се блъскаше в клетката. Сивите му очи се впиха в нея и тя изведнъж се укроти. Той кимна доволно и се обърна към събеседника си :
- Знаеш ли Мънч? - попита най-накрая.
Бил изпъшка неволно. Нима тази откачалка идваше до тайния му склад, само за да го пита дали познава обущаря?!
- Да. - кимна той.
Андер засука единия си мустак.
- Той предава информация на онези дебили от Ордена на Древните.
Бил се ококри. Беше очаквал всичко, но не и това.
- Какво? Мислех, че сме се отървали от тези преди доста време.
Андер поклати отрицателно глава.
- Този Орден ще съществува, докато хората вярват в Старите Богове. Единствевото, което можем да направим е да съботираме плановете им.
Бел се замисли. Изгледа пантерата в клетката и махна с ръка.
- Какво искаш?
Старецът се огледа и каза изведнъж:
- Нали си сложил завесата за подслушване?
- Щом говоря с теб, разбира се. Никой не може да ни чуе. Сега чуват как си приказваме за мен. - Бил имаше изумителни маически способности, които обаче се ограничаваха само в сферата на капаните и магическите механизми. За щастие никой не можеше да чува разговора им.
Андер кимна доволно. Знаеше, че Меи е наблизо и не искаше да я забърква в такива неща. Още по-малко, че беше усетил, че момчето от пазара беше минало наблизо.
- Трябва ми Синята приспивна билка. - каза старецът.
Бил се засмя:
- Няма такава!
Андер се приближи до него като че ли иска да му подшушне нещо. Мрачникът също се наведе, но вместо да му каже нещо, Андер го удари леко по главата. Изведнъж бялата коса на мрачника придоби червеникаво-оранжев цвят. Дядото започна да се залива от смях.
- Какво направи, проклетнико! - изкрещя мрачникът и започна да се опитва да си поправи цвета на косата. Но безуспешно.
Андер гледаше от старни и се заливаше от смях.
- Какво искаш, за да се махне това? - попита Бил.
- Синята приспивна билка.
Мрачникът поклати разочаровано глава и влезе в къщата. Андер се усмихна и се заклати на едно място. Погледна доволен пантерата и й прати една целувка. Обожаваше животните. След секунди Бил се върна с някакво пакетче.
- Ето. - каза неохотно той. - Следващите десет години тази билка няма да расте никъде, защото звездите не са в подходящо положение. Преди два дни изчезна и последното коренче... Затова я пести и пази! - каза той бавно.
Старецът я взе и я скри в една от многото си кесии.
- Благодаря много! Ето, че си разбран мрачник, друже. - засмя се Андер и махна с ръка. Изведнъж клетката се превърна в тояга и се върна в ръката му. Косата на Бил придоби нормалния си цвят, а Андер излезе от кръга за подслушване викайки :
- По дяволите и къде ще търся тази билка сега!?
Старецът сви до отсрещния ъгъл и се отправи към другия край на града.

Меи го проследи с поглед и пак се облегна на дървото замислено:
- Сега вече те слушам?- прошепна съвсем тихо и приведе глава, от кожения вързоп се разнесе бледозеленикаво сияние и полупрозрачен образ на елфа се появи пред момичето:
- Благодаря.- отвърна също така тихо и събра ръце зад гърба си:- Просто исках да кажа, че и баща ти можеше да превръща едни предмети в други, дори в животни...- произнесе го безчувствено.
- Само това?!- синекосата вдигна глава към духа и се смръщи недоволно:- Пищиш ми в съзнанието само за да ми кажеш какво е можел елфическия ми баща?!
- За което съжалявам, следващия път ще те предупреждавам когато искам да изкрещя... А сега, върви!- зеленокосата елфка се усмихна и избледня, като сиянието се върна във вързопа. Момичето въздъхна и вдигна поглед към посоката в която беше поел Андер:
- Значи Синя билка... е, ще се търси, колкото и да е трудно и нереално съществуването й.- вдигна леко рамене и вдигна вързопа с меча си. Огледа се като по навик по- предпазливо и пое към вътрешната част на града, замисляйки се над разговора който беше дочула между мрачника и старецът и какъв смисъл имаше в него, просто си казаха няколко думи и това беше.

Андер вървеше съвсем бавно. Очевидно не бързаше за никъде. А пък и нямаше за какво. Просто трябваше да отиде до един магазин и да си купи някакъм котел, където да забърка отварата, която планираше да направи. Той се насочи към близкия магазин и влзезе.
- С какво мога да ви помогна? - попита любезно продавачката.
- Имате ли котли? - беше изненадващо, че дядото се държи нормално.
- Да, разбира се - отвърна жената. - Какъв размер?
- Стандартен, моля. - усмихна се дядото.
- Една секунда. - каза тя и тръгна към склада.
Андер постоя няколко минути чакайки. Тогава жената се върна с един котел в ръце.
- Заповядайте. - каза тя. - 40 жълтици.
Дядото затършува в кесиите си и накрая изкара нужната сума. Продавачката я взе и опакова котела давайки го на мъжа. Той кимна и каза " Довиждане и приятен ден" и излезе. На улицата се огледа и се насочи към една горичка до крепостната стена на града. Там щеше спокойно да си направи отварата.
- Можеш да се покажеш. - каза той направил една две-три стъпки. - Да, Меи, не е нужно да се криеш като крадла. Ако си решила да дойдеш с мен, ела, но на свой риск.

Синекосото момиче прехапа нервно устни и след няколко секунди да обмисляне излее от сенките:
- Поемам рискове от малка, от както напуснах дома си...- започна с тих глас, сякаш пресипнал:- Но наистина искам да дойда с теб... с вас...- поправи се веднага и вдигна глава към възрастният мъж, като го погледна леко виновно:- Съжалявам, че така се промъквам, но има нещо, което ми казва че трябва да ви последвам, независимо от рисковете.

Потропването на ханджията събуди Реван.
- Добре, добре - извика той. Облече се набързо, а през това време Галфорд изяде половин пържола останала от снощи. На двамата им трябваше около час, за да стигнат до целта си. Както винаги там растяха доста билки. Младежът познаваше много от тях, а от другите нямаше нито една синя. Явно синята приспивна билка беше някъде другаде. Тих стон изведнъж наруши тишината. Реван се озърна и видя 3 трупа. Два от тях бяха на човек и мрачник. Личеше си че са се избили взаимно само преди няколко часа. Стоновете идваха от третия труп-също на човек. Реван отиде до него само за да го види как издъхва. На врата му имаше медалион във формата на паяк с всеки крак стъпнал на една звезда. Същия медалион, но счупен беше и на гърдите на мрачника. При вида му в главата на младежа нахлуха спомени...

Седем години по-рано: Трима мъже стояха седяха до масата. Единият беше Реван, другият русокос мъж с 2-3 години по голям и третия -човек на около 65. В стаята влезе красиво момиче на 17-18г със сини очи и кестенява коса спускаща се на вълни до кръста й От пръв поглед личеше, че е внучка на възрастния мъж.
- Здравей дядо - тя го целуна по бузата. - Скъпи - седна в скута на Реван и устните им се сляха.
- Ей - обади се русия - толкова ли не можете да изтраете докато се ожените. Остават само два дни. И ми е интересно какви ли ще са племениците ми
- Ще видим батко, ще видим - усмихна се Реван.
В това време на вратата се потропа. Старецът стана да отвори, когато в стаята влезе нощен елф с къса червена коса. Зад него стояха други 9 дущи от различни раси. На дрехата му беше избродиран паяк
- Привет старче - усмихна се той.
- Мандар - кимна възрастния мъж. - Не очаквах да те видя отново.
-Сега - отвърна елфът - ще довършим започнатото преди 40 години. И от ръката му изкочи ледено острие, което се заби в рамото на стареца.
След няколко минути Русият и двама от нападателите бяха мъртви, Реван беше ранен в крака и рамото от ятагана на червенокосия елф. Той пък го беше ранил в лицето. Елфът прати по стареца мълния, която отскочи и се стовари върху Реван и след гова заби ятагана си в корема му. Двама от придружителите му държаха момичето. Елфът се приближи до нея и разкъса роклята й.
- Изведете я. Ще се позабавляваме докато тази кочина гори.
Нападателите излязоха от къщата и Мандар произнесе заклинание за заключване. Няколко факли флетяха през прозореца. С последни сили старецът посочи към Реван и каза нещо. Младежът се отзова в близките храсти и загуби съзнание. Свескти се след няколко часа. Малко снежно вълче ближеше лицето му и скимтеше жалостиво. Момъкът се огледа. Къщата беше станала на пепел. Наблизо лежеше синеокото момиче съвсем голо и с прерязано гърло..
НАСТОЯЩЕТО: Реван тръсна глава. През изминалите години бе издирил и избил всички замесени в клането. Само от червенокосия нощен елф нямаше и следа. А сега намираше два трупа носещи медальон с паяка красящ дрехите на въпросния. Май трябваше да посети обущаря Мънч. Той знаеше много неща и освен това му беше длъжник. Момъкът свирна на снежния вълк и двамата с бърза крачка поеха към обущаря.

Андер се приближи до горичката. Тя беше на стотина метра от къщата на Мънч - ако обущаря го видеше щеше да дойде да му прави компания, ако пък някой го нападнеше ... е здраве да е. Огледа предпазливо навсякъде и постави котела на земята.
- А сега трябват дърва. - той се обърна към Меи. - Ще останеш ли до котела, докато намеря?
Тя кимна. Старецът се отдалечи малко и се наведе. По земята имаше нападали клони. Той посъбра няколко от тях, но изведнъж застина. Вдигна поглед нагоре и ахна в почуда.
- Какво има? - попита го Меи, приближавайки се.
Андер мълчеше. Напрежението бавно ескалираше.
- Е ? - подкани го тя още веднъж.
- Цяло ято гарвани е било тук и са се били! - каза въодушевено той.
Меи ге изгледа недоверчино. Нима това беше причината за тази реакция?
- Добре. - тя понечи да тръгне към котела, но я спря гласа на Андер.
- В този град никога не е имало гарвани. А сега има цяло ято ... Това не е на хубаво.
Меи застина на място. Какво ли трябваше да означава това?
- Да си довърша отварата и да се махаме! - прошепна дядото и взе снопа дърва.
Двамата се приближиха до котела. Андер постави дървата под него и затършува из дрехите си. Меи въздъхна и запали огън с магия. Дядото продължи да търси без да види запаления огън. Само след минута извади прахан, огниво и кремък.
- Готово! - усмихна се той.
Меи понечи да каже, че е запалила огън, но беше прекъсната от стареца:
- О, чудо небесно. Огънят се запали сам! Това е добра поличба. - подшудна и той като я сръга леко с лакът.
Тя се засмя. Старецът прибра весело това, което току-що беше извадил и затършува отново. Меи наблюдаваше цялата церемения отново. Защото то наистина си приличаше на церемония. Дядото се въртеше насам-натам, бъркаше вав всевъзможни кесийки, които висяха по мантията му, откопчаваше и закопчаваше джобове, като през цялото време брадата му се вееше наляво-надясно, а всички шарени парцалки се поклащаха все едно танцуват.
- Ето! - извика той отново. - Извинявам се. - понижи гласа си той и погледна виновно елфата.
Тя не можа да се сдържи и се засмя на десткия му поглед.
- Малко от това, малко от онова, три щипки червен пипер, и малко джоджан за мирис ... - идеално!
Докато бъркаше с тоягата си, Андер си произнасяше някакви заклинания, които страшно много смесваше с обясненията какво ще сложи в отварата. Бъркането траеше час. Първо отварата стана черна, после започна да квичи, накрая стана твърда като лед и се наложи на Андер да я чупи с тоягата си. В крайна сметка резултата беше светло-зелена отвара, която имаше приятен мирис.
- Перфекто! - засмя се дядото изсипвайки я в някаква бутилка.
Меи наблюдаваше с огромна почуда как цялото съдържание на котела се побира в малка стъкленица.
- Не се очудвай, в Кристилор Съвета на Залезите ли беше, Изгревите не помня ми го подариха ... вече не помня защо. - вдигна рамене Андер. - А сега, към Мънч! - издекларира той и тръгна да излиза от горичката.

Реван заудря по вратата на обущаря
- Идвам - разнесе се отвътре. Мънч отвори вратата
- Аа, ти ли си? Влизай. Какво има? Новите ботушки не ти ли харесват?
- Напротив много са добри. Сега ми трябва информация.
- Тя по-скъпа. Но за теб ще намаля цената. 100 сребърни монени
Реван му подхвърли кесийка. След това извади медалйона с паяка и звездите
- Какво знаеш за този медальон?- Мънч отстъпи крачка назад а младежът продължи -Интересува ме един нощен елф, който на дрехата си има избродиран такъв паяк. Казва се...
- Мандар - промълви пребледнелия обущар. и продължи- Само съм чувал за него но не знам нищо. Върви си, ако обичаш. Ще ти върна парите
- Длъжник си ми- Контрира го Реван. Кажи ми какво знаеш и сме квит. Освен това ще получиш още 2 такива кесии със злато. Но ако искаш да преминем към алтернативен вариант. Нали не искаш мръсните ти тайни да попаднат където трябва. Или пък....- той не довърши, но мълчанието казваше достатъчно.
Мънч въздъхна примирено:
- Добре де. Май нямам избор. Но след това ставаме квит. Сядай, ще говорим дълго.
В това време пред вратата...