Малко синьо, покрито със златисто и шоколад ...

Андер се качи към стаите, когато видя как Меи излезе бързо от староприемницата. Тъкмо се беше ядосал и влизаше с гръм и трясък в стаята на Реван, когато мъжът му каза само:
- Мандар.
Дядото се стъписа за секунда, но бързо разбра за какво става въпрос.
- Джес, мини през задния вход, Нико ще ти го покаже. - старецът й кимна.
Без да отговори нищо тя се насочи към долния етаж.
- Проклетият мерзавец няма да барне моето момиче.
Андер започна да бърка из ръкавите на мантията си. Съвсем скоро успя да открие едно шишенце. Отпи преди да прочете напълно надписа и зачака. След секунда вместо да стане невидим, както очакваше придоби ужасно син цвят.
- По дяволите!
Нямаше време за неутрализиране на ефекта, затова направо се насочи към прозореца. Завърза един чаршаф за тоягата си и я хвърли през прозореца. Тя излетя изумително бързо и се задържа във въздуха въртейки се. Дядото завърза едната си ръка за чаршафа и скочи от перваза. Тоягата изведнъж полетя надолу, но спря на известно разстояние - напълно достатъчно, за да се окаже, че Андер е стъпил на земята. Той отвърза чаршафа от китката си и тръгна по следите на Реван и Галфорд. В астралното пространство техните отпечатъци все още личаха достатъчно и той ги следеше без проблем. Изведнъж се загубиха. Дядото усети чужда магия.
И тогава разбра.
Обърна се бавно и се усмихна :
- А, Портус, как сме, миризлива гад, такава?
- Както винаги без обноски. - отвърна един гарван, който беше кацнал на цемята.
След секунда се появи меко сияние, което хвърли мистични сенки по стените на къщите.
- А, ти както винаги прекалено се вземаш на сериозно. - Андер вдигна тоягата на нивото на гърдите си.
- Пак си объркал отварите,а?
- За твое щастие. - кимна старецът.
- Ще видим, нищожество, ще видим.
- Аз ще видя, защото не съм слепок като теб.
Тъмният магьосник се прозя :
- Защо не спорми чрез магията, ами си говорим като селяни?
- Защото ти не знаеш какво е истинското значение на магията и петниш призванието маг.
- Щом така казваш. - гарванът извади магическата си пръчка. - Да те видим дядка.
Лъч черна светлина изригна към Андер. Той призова своите сили и го спря чрез защитно поле.
"Дано Меи, Реван и Джеси се справят с елфа бързо, защото идват подкрепленията."
И в действителност още двама гарвани, подчинени на Портус се насочиха към посоката, където бяха тръгнали тримата приятели и вълците им.

Мандар скъсяваше разтоянието до Мей, когато усети че му идват подкрепления. Нищо, тъкмо щяха и те да се позабавляват с полуелфата. Разбира се след него. Тримата настигнаха момичето в една пуста уличка.
- Така, така - засмя се нощният елф. - Я какво си имаме тук.
- Ей, Мандар - попита единият от "гарваните" , плешив и с руси мустаци. - случайно да имаш резервен презерватив?
- Имам и за двамави - отвърна червенокосия. - Но аз съм пръв.
- Не мисля така - каза Мей опряла гръб в стената и вадеща Джиерда под акомпанимента на ръмжащия Маладикт.
Точно тогава в гърба на мустакатия се удари огнена топка.
- По дяволите - изруга Реван с извадена сабя. Не уцелих.
- Става още по забавно - ухили се Мандар.

В това време Джесика пристигна в уличката и извади лъка си, насочвайки стрела към Мандар.
- Махай се от тук. - каза тя.
Мандер се обърна към нея и се ухили зловещо. След това се засмя гръмко.
- Става наистина забавно. - каза той смеейки се. - Доста ще се позабавлявам....

Нощният елф погледна Реван.
- Знаеш ли Дакари - засмесе той. - Много ми харесва, когато пищят. Между другото твоята к-----ка беше много гласовита. Особено, когато я удряхме в корема. Всъщност май трабваше да кажа ги удряхме.
Реван замахна. Мандар блокира сабята му на косъм от лицето си и успя да ритне Галфорд.

Джесика пусна една стрела която демонстративно се размина на косъм от главата на Мандар.
- Предупреждавам само веднъж. - каза Джесика.
Мандар отново се изсмя.
- Втори път няма да пропусна.
- И какво мислиш си че ти мижаво и дребно човече, без мозък можеш да ме нараниш?
Джесика извади втора стрела и я опъна на тетивата. В следващият момент тя полетя, но Маладикт се отмести леко и стрелата го пропусна. Джесика извади нова стрела.......

Проклятие, глупавият гарван си го биваше. Очевидно беше понаучил това-онова през времето, когато не се бяха срещали с Андер. Сигурно предварително се радваше на успеха си. Успех, който старецът нямаше да позволи. Всъщност знаеше, че ще победи Портус. Беше убеден в това.
Времето спря за секунда. Черната енергия се стопи. Усмивка.
И всичко отново стана същото, като се изключи, че атакуващото заклинание на тъмния маг беше изчезнало. Той се ококори :
- Какво по дяв ... ? – дори не можа да довърши.
- Е, някой друг фокус. – изхили се Андер.
От това като че ли гарванът се настърви още повече и започна да изпраща по старецът предмети, които беше придвижил с помощта на телекинезата. Дядото отвърна измагьосвайки някаква лилава течност, която, когато прелетеше предмет към създателя й, се надигаше и го хващаше. Успоредно на това се придвижваше бавно към Портус. Той я забеляза и размаха магическата си пръчка. Това само намали скоростта й, но не я спря. Тогава, без да се бави, Андер създаде два гарвана и ги изпрати по противника си.
- Имал си чувство за хумор! – отбеляза с кисела физиономия Портус.
- Разбира, се. Благодаря за комплимента, винаги съм смятал, че е нещо важно.
- Пропуснах да добавя, че си го разбираш само ти. – се озъби злобно магът.
В това време птиците бяха кацнали на главата му и го кълвяха безпощадно. Той се опитваше да ги прогони, но те се връщаха постоянно. Междувременно лепкавата течност напредваше бавно, но сигурно.
- Не. Просто ти си леко изостанал и затова не схващаш. – вдигна рамене Андер.
Портус нямаше желание за повече приказки. Той отново размаха пръчката си и превърна магическите гарвани в огнени кълба. С поглед ги запрати по старецът, но лилавата течност се надигна без предупреждение, образувайки няколко ръце, и сграбчи огнените кълба. С кратко заклинание дядото ги трансформира в хиляди игли. Те полетяха към Портус, но магът успя да създаде стъклена стена и те се удариха в нея. С доволно изражение на лицето, той се засмя. Но точно тогава лепкавата течност стигна до стената. Започна да се изкачва бавно и изглеждаше, че крехкото стъкло ще се пречупи под тежестта й. Портус отново замаха с пръчицата си и стената се превърна в кофа. Течността се изля в нея и остана там. Без да се бави, тъмния маг измагьоса огпомен дракон. Макар и да не беше истински, щетите, които оставяше бяха съвсем реални.
- Опс. – хлъцна Андер. – Определено си напреднал.
Огромният звяр се насочи към него, но той беше подготвен. Вдигна тоягата си на нивото на гърдите си и измагьоса една огромна сива мечка, както и едно мишле, което почти не се виждаше. Магическата мечка се хвърли срещу дракона, който се опита да я опърли. Двете животни бяха вкопчени в безмилосттна хватка. Портус, искрено заинтригуван, наблюдаваше с огромна концентрация, за да увеличава силите на магическото си същество. През това време малката мишка стигна до него заобикаляйки гигантите и внезапно се превърна в куче. Скокна грациозно и грабна пръчката от ръцете на гарвана. Той изруга, но кучето вече беше дало пръчката на Андер. Той я вдигна и се усмихна триумфиращо на противника си. След секунда драконът изчезна. Портус започна да си скубе косите от яд, но се досети, че трябва да бяга и бързо се превърна в гарван.
- Може да си напреднал технически, но ти липсва въображение и желание за импровизация! - старецът се подпря на тоягата си.
- Ще се видим пак, дядка! – изграчи черният маг ядосано.
- Ще очаквам с нетърпение! – изсмя в отговор дядото.
Птицата излетя с крясъци оставяйки Андер сам. Той прибра пръчката в мантията си – можеше да му свърши работа. След това бавно се насочи, към мястото, от където чуваше, че идват шумовете на битката.

Мандар се отдръпна от Мей и даде знак на другарите си. Той и приятелите му нападнаха новодошлите. Джесика избегна няколко от ударите на Мандар, Сам го захапа за крака, но той го изрита силно в корема. Сам изкимтя и литна назад. Джесика отиде до него.
"Добре ли си?"
" Бил съм и по добре"
Джесика се изправи и опъна лъка си като пусна поредната стрела, но Мандар беше по бърз. Озова се зад нея и я удари силно по главата. Джесика се строполи на земята, по очи. Нямаше и минута когато тя се обърна по гръб. Посегна към лъка си, който беше на няколко педи от нея, но Мандар изрита лъка и на страна. Приятелите му се биеха с Мей и Реван.
- Сега ще се опознаем.. - Мандар се изсмя.

Пръчката на един от придошлите нападатели прие формата на тънък, но дълъг меч и мъжът се изсмя лукаво:
- Малко момиченце, не бива да си играеш с това...
- Пак си помисли!- подвикна Меи и замахна, зеленото острие на Джиерда се обви в ярко сияние, което се плъзна по острието на тънкото оръжие на противника й и се уви като змия.
- Ама това...?!
" Ще ми позволиш ли?"
" Ако мислиш, че можеш..."
" През ръцете? Фасулско!"- в главата на магьосника се разнесе тих кикот, който постепенно се увеличи и загърмя. Той отстъпи назад и отдръпна оръжието си, като върна нормалната форма на пръчката.
- Какво ми правиш?!
- Не аз, а някой който иска да си поиграе на котка и мишка с душата ти.- отвърна елфата и опря меча в земята пред краката си, зеленото сияние, което обгръщаше тънкия меч на гарвана, сега се увиваше бавно около китките му като окови, а самото сияние се разпростираше като множество малки въженца от самия зелен меч.

Реван изрита противника си в корема, а после в главата. Онзи се просна на паважа. Галфорд веднага се възползва и го захапа за гърлото. Реван се огледа и видя съборената Джесика. Възбудата на Мандар си личеше и през панталоните му. Младежът прати мълния, която прати нощния елф назад. След това помогна на Джесика да се изправи.
- Този е мой. Ти помогни на Мей.
После се обърна към Мандар
- Винаги ли е толкова малък?
- Ти гледай себе си!
- Е, мен сами ме търсят.
- Скоро няма да е така.
Двамата едновременно пратиха магия с-у другия.

Дядото вървеше бавно. Не бързаше особено, защото знаеше, че децата ще се справят. Иначе въобще нямаше да ги води в Кристилор, а после и в Окото на съгледвача. Той се подсмихна доволно. Още свежа кръв щеше да се влее в организацията срещу Китиара.
- Ела ми сега, Кити. - той се изсмя зловещо.
Обичаше да тренира този свой смях, за да може когато триумфира над валхеру да се изсмее подобаващо. След толкова много години беше станал наистина забележително добър.
Андер измина няколко стотин метра, зави в една пряка и без да иска се натъкна на битката. Там Меи се разправяше с един гарван, чиято душа, Джиерда беше оплела в зелените си пръсти. Реван и Джесика се занимаваха с Мандар, а още един гарван наблюдаваше всичко, не знаейки къде да се включи. Когато видя стареца реши, че с него ще се справи най-лесно и с вик на уста се насочи към него. Андер въздъхна отегчено. Тъмният маг изпрати няколко струи киселина към дядото. Той вдигна тоягата си и те изчезнаха. С едно махване на ръката, старецът създаде огромен мравуняк в краката на магът. Той се засмя подигравателно, но изведнъж усмивката се изтри от лицето му. Огромни и ядосани термити се бяха изкачили по краката му и го хапеха ужасно. Той вряскаше и викаше опитвайки се да избяга от напастта.
- О, боли ме глава, момче. Съобразявай се, стар съм вече. - Андер поклати недоволно глава.
С още едно махване на тоягата гарванът млъкна превръщайки се в огромно куче. То заскимтя жално, но разбра, че не може да лае, заради магията на противника си. Без да се бави много, песът тръгна да тича и зави в някаква странична уличка.
- Ето така е по-добре.
Дядото се облегна на една стена да наблюдава двубоя между тримата си приятели и пратениците на Китиара. Гледката не беше за изпускане ...

Леденият нож на Мандар и огнената топка на Реван се сблъскаха и се неутрализираха взаимно. Нощният елф призова два скелета. Реван прати огнена топка по краката на единия скелет, а после със скок го изрита в главата, която се търкулна по паважа. Младежът се замахна със сабята, но червенокосия парира. През това време Галбфорд прегриза гърлото на жертвата си и се притече на помощ на господаря си. Джесика пък се биеше с другия скелет...
Реван внезапно смени посоката на удара и острието на сабята му се заби в окото на Мандар. Онзи залитна назад крещейки от болка. Успя да забележи, че спътниците му губят и като се превърна в гарван излетя. Беше се провалил и в никакъв случай не трябваше скоро да се вясва пред господарите си. На всичко отгоре бе загубил дясното си око.
Реван погледна дядката, който още беше син.
- Защо си син?

- Ъ, какво имаш предвид?
Дядото беше забравил случката с неуцеленото шишенце и се чудеше какво има предвид Реван.
- Погледни се, бе!
Андер се вгледа в близката локва и се засмя. Сега си спомни.
- А, нищо работа. От възрастта е.
Младежът зяпна. Старецът се разсмя, а всички дрънкулки по робата му зазвъняха в такт.
- Имам предвид, че не прочетох правилно етикета на шишенцето, не че с времето посинявам.
Реван го изгледа странно и накрая се засмя и той. Двамата продължиха да се смеят без да спрат, докато Джесика и Меи се занимаваха с нападателите ...

Магьосникът падна на земята. Блед като платно и ясно отслабнало тяло, дори обикновен човек да го погледне, веднага би разбрал, че животът буквално е изтръгнат от магия. И не каква да е. Зелените примки се върнаха обратно в меча, дърпайки след себе си душата на гарвана, завързана като от множество кончета, които я стискаха и влачеха. Мечът просветна и обгърна ръцете на Меи за миг, а в следващият момент призрачна ръка се положи на рамото на елфата:
- Добра работа.- усмихна се лукаво зеленокосият дух и момичето кимна бегло, сякаш се боеше от Джиа и допирът й, за първи път от толкова години.
- Надявам се си доволна?
- Изключително много, но няма да откажа още няколко...
- Стига ти толкова, Джиерда!
- Щом казваш.- тя погледна към Андер някак замислено, не го виждаше за първи път, всъщност за момент й се стори че го познава добре, но се отказа да мисли внезапно и се върна в ръцете на Меи отново като оръжие.

Андер усети погледа на зеления меч върху себе си, но не отдаде особено значение на това. Междувременно Джесика се беше справила набързо със скелета. Не представляваше особена трудност да натрошиш няколко поизхабени кости, които държаха в пръстите си ръждясало оръжие.
- Сега, мисля, че е време да тръгваме.
Старецът тръгна обратно към староприемницата. До него вървяха редом Джес, Реван и Меи. Елфата вървеше замислена и някак леко притеснена.
- Има ли ти нещо? - попита Андер.
- А, не. - отвърна доста бързо тя. - Всъщност, защо Китиара или Терин не се появиха.
- Отговорът е лесен. - дядото се изкиска. - Малката принцеска не иска да рискува с магията на елфите и затова не се приближава до Кристилор. Тук е възможно да я засекат, а тя иска да всее смут в редиците на елфите.
Всички се умълчаха. Явно драконовите повелители бяха доста по-предпазливи, от колкото изгеждаха, че са.
- Когато се приберем в кръчмата не казвайте нищо на Нико, просто седнете и си поръчайте нещо, аз ще се разбера с него. Не ме чакайте за яденето, ще отида на пристанището, за да намеря кораб за утре. Вие поспете няколко часа, аз после ще дойда да ви събудя, за да тръгваме. Възражения?
Такива не последваха. Целият план изглеждаше съвсем логичен и обмислен.
- А, и Джес, ще можеш да спиш с Меи в една стая, за да не притесняваш нашият свенлив приятел Реван. - при последните си думи Андер намигна заговорнически на момичето, което някак си се успокои от мисълта, че ще е в една стая с елфата.

- Не е нужно да се обиждаме - обади се Реван. - Но това да съм сам в стаята не е лоша идея. Последния път, когато бях в подобна ситуация тя опита да ме насили. Сега поне ще е безопасно. Е, освен ако Валхеру не пратят някой друг.
Влязоха в кръчмата и се настаниха, а дядката отиде да се разбере с Нико. Реван поръча за Галфорд пържола, а за себе си: салата от репички и марули, купичка овче кисело мляко и чаша топъл шоколад. Когато приключи с храната каза лека нощ на момичетата и заедно със снежния вълк се качиха в стаята му. Младежът подпря вратата с един стол, който да падне, ако някой опита да влезе. Направи нещо подобно и с притворения прозорец. Малко по - късно той и Галфорд сладко спяха.

Джесика си поръча само чаша минерална вода. За Сам поръча пържола. След като той приключи тя го почеша зад ушите и двамата се насочиха към горния етаж на хана където бяха стаите. Спря се пред вратата на стаята на Меи. Клекна и погали сам по главата.
"Добре ли си?"
"Да. Онзи силно рита, но нищо ми няма. Ти добре ли си? Защо се взепени така когато те събори на земята? Можеше да се извъртиш и да го повалиш." - вълкът изпрати мислите си. Явно беше озадачен. На Джесика и се искаше да го контрира с това, че той не и е помогнал, но той не беше виновен. Тя сама си беше виновна.
"Просто ми напомни на случка от преди години. Хайде да спим. Имам нужда от сън"
Вълкът кимна и я облиза по лицето. Джесика му се усмихна и го почеса зад ушите. Двамата влязоха в стаята. Меи още я нямаше. Стаята не беше голяма, но не беше и малка. Имаше две легла. Видя, че на едното има неща, затова отиде до другото и остави оръжията си на един стол. Извади едно резевно одеало и го постели на земята, за да може на Сам да му е по удобно. Седна на края на леглото и се загледа във стената...

Синекосата елфа остана долу още известно време, беше си взела чай с мляко и не си даваше зор да го изпие, даже напитката беше изстинала напълно, но момичето си стоеше долу и пиеше по глътка от време на време. Пред себе си беше поставила малък амулет, кръгло талисманче което носеше постоянно със себе си, но почти никога не го вадеше от джоба си. Бяха изписани странни символи на него, ситни и едва различими, времето си беше казало думата и талисманчето се беше поизтъркало. Меи въздъхна тежко и подпря брадичката си с ръце:
" На къде ще ни отвее вятъра?"
" Кой знае! Далече, далече..."- отвърна Джиерда в съзнанието й и мечът просветна едва забележимо, преди момичето да изпие и последната глътка, след часове вече висене на масата.

Андер вървеше бавно по тъмните улици. Пътят към Кристилор не беше толкова дълъг, сигурно по здрач щяха да са там, но оставаше въпросът дали ще ги приеме Съвета на Трите залеза. Стъклената принцеса беше казала, че елфите са объркани, което значеше, че планът на валхеру работеше.
Оставяйки тези мисли за по-късно, Андер се приближи до кеят. Там имаше два кораба - една прекрасна платноходка, която беше доста бърза и маневрена и една шхуна. Старецът се усмихна доволно. "Дъщерята на Вятъра" беше закотвена тук. Той се насочи към нея с бодра походка очаквайки да се види със свой стар приятел. Андер се заизкачва бавно по стълбата и накрая стигна на борда.
- Ей, Кит, старо куче, ела да те видя! - извика той.
Може би целия екипаж спеше, но това съвсем не бъркаше дядката. Изведнъж навсякъде се появиха факли и сънени моряци. От една врата излезе огромен мъж. Беше с дълга брада сплетена в края на плитка. Косите му бяха бели като сняг, но в зелените му очи се четеше особена мъдрост и решителност. Яките му ръце показваха огромни мускули направени като от стомана. Походката на капитана беше стабилна и сигурна.
- Кой си ти побъркан ... - той не можа да довърши и се засмя явно досетил се нещо. - Ах, ти дърт мечок, такъв!
Капитанът, който се казваше Зарил, се спусна към дядото и го стисна в огромната си прегръдка.
- Виждам, че не си се променил много! - възкликна доволно Зарил.
- Красотата е непреходна. - намигна му Андер.
Екипажа се захили и щом разбра, че всичко е наред се върна да спи.
- Сигурно искаш превоз щом идваш тук? - попита капитанът.
- Да.
- Само за теб?
- Не. Има още две момичета с мен, един младок и три влъка.
При последните думи Зарил едва не се задави.
- Вълци?! На моя кораб ... Не!
- Друже, и злато имам.
Капитанът се позамисли и накрая протегна ръката си :
- Винаги съм обичал бизнеса с теб, а приятелството ни още повече.
- Аз също. - ухили се Андер. - Разбрана сган си.
Двамата се изсмяха искрено. Личеше си, че се познават от години.
- Кога тръгваме?
- По изгрев.
- Чудесно. - Зарил се приближи до перилата.
Андер се подпря до него.
- Стъклената принцеса е тъжна. - оповести кратко капитанът.
- Усмихни се и ще е щастлива и тя.
Зарил се усмихна неволно и нещо изгря в погледа му.
- Е, аз ще тръгвам.
Без да дочака отговор от приятеля си, старецът започна да слиза бавно по стълбите. Искаше да го остави насаме с изгубената му любима, която беше загинала по време на една битка в това езеро. Тя се беше опитала да го защити и така изгуби своя живот. Пред очите на Андер все още изплуваше онзи печален спомен, когато Даяна, Стъклената принцеса, заставаше пред тялото на Зарил. Отново върнат в миналото, дядото продължи по празните улици обгърнат в тайнствен здрач.

- Душице, ставай! - извика Андер на Реван.
Галфорд вече беше буден и си играеше доволно с вълчетата на Меи и Джесика, които пък чакаха дядото пред стаята на младежа.
- Какво? - той се стресна.
- Тръгваме. - каза простичко дядото.
- Но, как ? - опита се да попита той.
Столът на прозореца беше непокътнат, а този на вратата беше отместен в един ъгъл. Старецът се удмихна загадъчно и излезе навън, за да изчака приятеля си да се преоблече.
След минути всички бяха готови и вървяха към пристанището. Времето беше прекрасно, макар и утринта да беше хладна. Андер вървеше бодър към "Дъщерята на Вятъра" и нямаше търпение да види какво ще се случи от сега нататък. Кристилор беше потайно и мистично място, икой не можеше да е сигурен за бъдещето си, когато е там...

-------------------------------------------------------------------------------------------
Край на първа част.

Преминаваме към Кристилор