Малко синьо, покрито със златисто и шоколад ...

Андер искрено се засмя на вица.
- Момче, може би в тебе има някакъв потенциал! - изкоментира най-накрая той.
- Сега, би ли ни казал, какво ще правим в Кристилор? - попита изненадващо Меи.
Тримата вървяха през гората, близо до реката, която извираше от пещерите. Небето бе ясно и чисто. Домът на елфите не се намираше много близо, но с малко повече късмет щяха да го намерят.
- Ами ще отидем на гости. - вдигна рамене Андер. - Имам стари приятели там.
- Вероятно доста стари. - измънка Реван.
Дядото се направи, че не го е чул и продължи :
- Там ще ви кажа всичко, което има за казване и ще решите дали да продължите да вървите с мен.
Елфата и младежът замълчаха. Явно ставаше въпрос за Окото и дядото не искаше да рискува издавайки нещо повече.
- И как ще стигнем до Кристилор? - попита най-накрая Реван.
Андер затвори очи. Маладикт го нямаше наблизо. Очевидно беше решил да се позабави в пещерите и не бе намерил следите на малката група. Значи беше безопасно.
- Езерото Стъклена принцеса. - каза просто той.
И на другите им стана ясно. Щяха да стигнат до брега на езерото, а после да вземат кораб, който да ги откара до другия му край, където беше пристанището, от където се влиза в същинският Кристилор.

След малко се отдалечиха от реката съкращавайки пътя си. Вълците отвреме навреме изприпкваха напред, после се връщаха. Тримата също бяха в сравнително добро настроение породено, както от временната липса на преследвачи, така и от хубавото време. От време на време старецът и Реван пускаха по някоя шега или виц. Така постепенно в далечината се показаха вълните на езерото. Внезапно дядката..

Дядката вървеше бавно и уверено, доста пъти беше прекосявал пътя от Алдер до Кристилор. Можеше да го познае със затворени очи, дори насън. Тримата се движиха известно време, когато изведнъж пред групичката изскочиха един орк и джудже..
- Добър ден, приятели. – каза джуджето.
Андер ги изгледа подозрително.
- Доста необичайна комбинация сте. – вдигна невярващо той вежда.
- Да не си расист? – попита джуджето.
- Що се отнася до орки … няма да намериш по-голям расист от мен. – изсмя се Андер.
- Така, значи ще го направим по трудния начин. – засмя се джуджето.
Дядото беше забелязал двамата разбойника, които се криеха от ляво на пътя и другите трима в дясно. Очертаваше се интересна битка. Реван се спусна напред към джуджето и орка, а Меи към тримата в дясно. Андер се насочи към тези от ляво. Вдигна тоягата си и създаде огромна синя огнена сфера. Запрати я по изплашените мъже, които още щом видяха, че си имат работа с маг търтиха да бягат. Без да се замисля, Андер ги последва. Те тичаха паникьосани към лагера им. След десетина минути се спряха на една поляна, която се намираше пред малка пещера. Опитаха се да влязат, но дядото предизвика свличане, което запуши входа. Те се спряха като вкаменени.
- Не е хубаво това, което правите. – каза Андер. – Трябва ви наказание.
Той изматериализира една огромна пантера от тоягата си. Животното се нахвърли на разбойниците и бързо приключи с тях. В това време дядото оглеждаше лагера. Имаше всякакви крадени вещи, които бандитите бяха складирали тук. Изведнъж до ушите му стигна някакъв звук и той се извъртя внезапно. До едно дърво седеше младо момиче, което очевидно беше завързано към дървото. Андер се насочи към нея. Явно беше пленница на разбойниците, но те не й бяха посегнали, защото тя седеше съвсем спокойно. Дядото преряза въжетата й щом се приближи до нея и я попита:
- Коя си ти?

Момичето се изправи.
- Казвам се Джесика. Благодаря. Вие ме спасихте. Как мога да ви се отплатя?
- Няма нужда. - отвърна старецът.
Момичето се огледа.
- Сам? Сам къде си?
Старецът се очуди за миг на кого говори, но след малко видя. Към тях се приближи голям черен вълк със зелени очи. Подмина стареца и седна до Джесика. След секунда тя отиде да си прибере меча и лъка със стрелите. Върна се при стареца.
- Вие добри ми господине, ме спасихте. Позволете ми да тръгна с вас и да ви мопагам във въшето начинание каквото и да е то.

Реван отбягна няколко атаки, рани орка леко в ръката и изведнъж замахна. Главата на джуджето изхвърча от раменете му. Оркът побягна, но получи мълния в гърба, която го повали. Преди да успее да стане Галфорд му прегриза гърлото. В това време Мей се беше оправила със свойте противници. Младежът претърси труповете, нямаха нищо ценно и тръгнаха след Дядката. Намериха го в компанията на млада жена и черен вълк.

- Ама ти хич не си губиш времето! – засмя се Реван.
- Какво да кажа … неустоим чар. – ухили се Андер. – Та искаш да дойдеш с нас?
- Да, дължа ви го. – отвърна жената.
- Чудесно. Ние пътуваме към Кристилор. Искаш ли да дойдеш с нас?
- Разбира се. – кимна непознатата.
- Тогава няма какво повече да се бавим!
Дядото тръгна обратно към пътя. Знаеше, че малко хора обичаха елфите, но се намираха и някои, които изпитваха непреодолимо любопитство да ги видят. Трети просто си мислеха, че около тях има нещо много по-магично, от колкото в останалите раси. Андер знаеше, че елфите са по-различни от всички, но не чак толкова. Той направи няколко крачки и изведнъж се закова на място. Обърна се бавно към жената и се усмихна:
- Простете глупостта ми. Не Ви се представих. Аз съм Андер, а това са моите приятели – Реван и вълчето му Галфорд, също и Меи и нейното вълче Маладикт. – той кимна и посочи спътниците си.

- Приятно ми е да се запозная с вас. - отвърна жената и се усмихна обръщайки се към спътниците на Андер. - Аз съм Джесика, а това е вълкът ми Сам.
- Е, след като се запознахме. - каза Андер. - Нека да продължим пътя си.
Групата продължи по пътя си....

Гарванът кацна и на негово място се появи едър нощен елф с къса червена коса и загърнат в наметало в същия цвят. Мандар се протегна, а после разтърси ръце.
- И сега къде да търся тоя вампир? - недоволно измърмори той и се шмугна в храстите. С Маладикт се засече съвсем случайно.
- Какво искаш, Мандар? - попита вампира.
- Господарката нареди веднага да се върнеш в Зимния Град. Аз ще поема следенето вместо теб.
Маладикт не беше доволен, но не можеше да не се подчини. В това време Андер, Реван и компания...

В това време Андер, Реван и компания се движеха бавно по горската пътека. Всъщност много малко хора бяха наясно, че съществува, но това си беше най-прекия път до Стъклената принцеса, а от там и до Кристилор. Групата се насочваше към едно малко село на брега на езерето, от което щяха да си вземат лодка под наем, а после щяха да слязат в големия пристанищен град на Кристилор - Стъклен ден. Пътниците, които бяха посетили този град не бяха много, но още малко пък бяха онези, които бяха успели да навлязат в сърцето на държавата на елфите. Всъщност ... брояха се на пръсти и бяха наистина заслужили хора.
- Сега, да ви предупредя - започна Андер. - Тез` елфически симпатяги тука имат различни обичаи от нашите.
Всички погледнаха към Меи. Тя не отвърна нищо, а се усмихна загадъчно.
- Дори тя изглежда нормална сравнение с тях. Те винаги говорят с гатанки ( все едно, че всички сме мъдри като тях ) обичат показните магии и красотата, която идва от природата. Започнете ли да им говорите за груби и недодялани неща, започнете ли да се държите невъзпитано не мога да ви спася. Ще ви изритат собственоръчно.
Всички кимнаха разбиращо.
- Когато влезете в столицата не се чудете много, а когато видите владетелите не зяпайте постоянно. Некултурно е.
Дядото млъкна и продължи да върви. Ако имаха късмет щяха да вървят до залез-слънце, а после да отседнат в някой староприемница в селцето. Най-хубавото бе, че в момента, в който навлязат в Кристилор валхеру нямаше да знаят нищо за действията им ...

Вървяха почти на едно ниво, но постепенно Меи забави крачка, като от време на време поглеждаше назад през рамо. Беше загубила усещането, че вампирът я следи, вече не чувстваше енергията му наоколо и това я успокояваше, но повече я тревожеше това, че наближаваха родината й- Княжество Девнол. Веднъж беше минавала през Кристилор, но не беше се задържала и ден. Тръсна глава, освобождавайки се от мислите за Девнол и ускори хода си, настигайки останалите.

Андер усети, че Меи се двоуми. Нещо я караше да се чувства някак различно и това си личеше в промяната на лицето й. Тя изостана, но после бързо се изравни с останалите от групата. Дядото се приближи до нея и се усмихна успокояващо.
- Какво има, мила? По принцип не ме бива много в успокояването, но все пак виждам, че нещо те тревожи.
Четиримата продължаваха да вървят към селото. Кристалните води на езерото се приближаваха все повече и повече. Късметът беше на тяхна страна, щом като вампирът беше изчезнал. Въпреки това, Андер се съмняваше, че Китиара ще ги остави без надзор.

- Нищо особено.- поклати леко глава и се усмихна мило, но не успя да заблуди старецът и погледът му я убеди в това:- Е, добре...- въздъхна и приведе глава:- Приближаваме дома ми, а там... избягах от там, а там всички ме познават и... ненавиждат произхода ми, слънчевият елф, който е прехвърлил силата си на майка ми и така е удължил живота й.

Андер се загледа в нея. Тя имаше в себе си насъбрано прекалено много разочарование. Разочарование, че хората не са я приели, каквато е. Разочарование, че още преди да я опознаят са я осъждали като дъщерята на различния ... Явно лошото отношение все още натъжаваше Меи.
- Много хора са като теб Меи.
Момичето остави стареца да продължи.
- Имам предвид различни. И когато еднотипните ги видят те ги правят аутсайдери просто, защото се страхуват от тях. Не искат да опознават нови неща и затова отхвърлят всичко различно от тях самите. Но това не трябва да те тревожи, не и вече. Ти знаеш коя си, знаеш, че си добър човек и това трябва да те прави горда. А щом и ма хора, които те приемат, колкото и малко да са, то тогава приеми, че живееш един пълноценен живот. Не бива да оставяш мнението на ограничените хора да те натъжава. Не го заслужаваш.
Андер й се усмихна насърчаващо. Пред себе си виждаше едно момиче, което страшно много му напомняше за него самия, когато всички го отбягваха. Затова сега искрено преживяваше всичко с нея, готов да й помогне във всяка една ситуация. Бяха се събрали от скоро, но той усещаше някаква специална връзка помежду им. Имаше чувството, че това момиче е дъщерята, която никога не бе могъл да има.

Очите й се разтрепериха и тя се усмихна широко на стареца. Една сълза се търкулна по бузата й и потъна в кичурите синя коса, падащи по раменете й:
- Благодаря.- прошепна и притвори очи, продължавайки да се усмихва:- Благодаря за всичко.- това бяха думи, които искаше да чуе от години, но никога не беше й дори намеквано нещо подобно, а Андер го каза и това сякаш запали угасналия огън в нея, онзи огън, който я поддържаше и топлеше. Преди наричаше себе си самотна, но сега спокойно можеше да каже, че вече не е такава, вече не е сама и има приятели, за които е готова на всичко.

- Е, моля ти се, избърши ги тези сълзи. - дядото се усмихна успокояващо. - Имаме да пътуваме още доста, да поговорим със съвета на Трите залеза, а после да посритаме малко драконови задници.
Реван се засмя при последните думи на Андер.
- Всъщност как се казва селото, към което отиваме?
Дядото се замисли.
- В действителност няма име. Просто му казват Селото. Нищо повече.
Джесика се огледа наоколо.
- А ще намерим ли свястна храна там? - попита Реван.
- Една от най-добрите. Човешка и елфска - прекрасна комбинация. - дядото примлясна доволно.

При думите на стареца Галфорд доволно се облиза. Реван обаче сря и погледна назад. Изглеждаше странно.
- Какво има?- попита Мей.
- Имам лошо предчувствие - отвърна той. - Маладикт вече не ни следи, но мисля, че си има заместник. И ако, както обикновено предчувствието ми е вярно, то познавам въпросния заместник. - Младежът сви юмрук и изкърца злобно със зъби.
- Сега не е удобно за разчистване на сметки. Някой друг път..
И групата продължи към селото

По едно време групата се спря.
- Нека си отдъхнем за 5 минути. - каза Мей.
Всички се спряха и насядаха по земята. Джесика се седна на земята и вълкът и дойде при нея. Седна и сложе хравата си на колената й. Тя започна да го гали зад ушите а той затвори очите си в знак че му харесва. При Джесика дойде Миа.
- От къде го имаш? - попита тя.
- Него ли? Намерих го като беше пале и го отгледах. когато поотраса го заведох в гората и го оставих там. Надявах се, че ще се върне при себеподобните си, но той постоянно се връщаше при мен. Всеки ден го оставях в гората и той се връщаше. И така той остана с мен. - отвърна Джесика. - Ами ти? Имаше ли си домашни любимци или някакви предпочитания? Кое е любимото ти животно?

Андер се ухили и преди Меи да успее да отговори нещо каза:
- Нямам любимци. Преди имах един много умен пор, но той нещо умря. Не знам защо. Иначе имам наклоностти към язовци и мечки. Красиви и умни животни. Направо умирам от удоволствие, когато успея да се докарам на външен вид да приличам на мечка или на язовец. Не винаги става - той вдигна неразбиращо рамене. - но пък не спирам да опитвам.
Джесика го изгледа усмихната. Дядката очевидно беше повече от разговорлив. Той направо си умираше от удоволствие да се включва в нечий разговор. Само селд секунди той се обърна към Реван оставяйки двете жени да си говорят:
- Друже, мисля, че съм адски гладен. Имаш ли нещо в запас или да измислим нещичко?

Елфата се засмя тихичко и погледна към Джесика:
- А моят любимец също е вълк, но е малък.- Меи се огледа замислено наоколо, но не направи нищо за да повика червото вълче:- Също постоянно ме следи, независимо че е пале. Понякога изчезва за дълго, но винаги ме намира... сега предполагам си играе с някоя горска мишка или катеричка наоколо. Името му е Маладикт, като онзи вампир, който за жалост също не спира да ме следи от месеци.- въздъхна и поклати глава леко.

- Я да видим - замисли се Реван. - Две кисели ябълки, аз така ги обичам, пакетче сушени кайсии, малко хляб. И добре, че ме подсети. - Младежът извади бутилка кока кола и отпи една здрава глътка.
- Това е.

- Ама, че си нахален! - извика Андер и посегна да вземе шишето от ръцете на Реван.
Очевидно мъжът нямаше намериние да дели колата си. Дядката се пресегна, но Реван я отдръпна. Лицето на старецът потъмня, но отново придоби обичайния си цвят. Тогава Андер проговори с възможно най-медения си гласец:
- Хайде, приятелю, сподели с един старец тази напитка. Тя дава сила, а не много е останала в дъртите ми кокали. Вече ми е трудно да се движа, боли ме гърбът, ръцете ми треперят, не виждам добре, недочувам ...
Андер би могъл да продължи да говори още два или три часа, но Реван не го изтрая и бутна в ръцете му бутилката с кока-кола. Дядото го изгледа доволно и отпи една огромна глътка.
- Това се казва добро момче! - усмихна се той подавайки шишето на спътника си.

Още три глътки( втората за стареца ) и бутилката беше пресушена. След това двамата си разделиха и ябълките. Продължиха да вървят, а Мандар ги следваше от безопасно разтояние.
- Между другото - обади се Реван след малко - къде предлагате да спим?

- Нали ти казах, че ще е в селото. - Андер се изправи едва подпирайки се на тоягата си. - Там ще е безопасно.
Меи го изгледа невярващо, Реван също. Джесика едва ли се беше сблъсквала толкова от близо с валхеру, затова замълча.
- Е, наистина няма да попречи на проклетото семейство да ни нападне, но е по-добре в Селото или покрайнините му. Не мисля, че някой предпочита Китиара или Терин да потопят кораба ни посред Стъклената принцеса. Разнасят се слухове, че на дъното бродят духове ...
При последните си думи дядото потрепери консувулно. Духовете в Хейлдор не бяха обикновени привидения. Въсщност това бяха нематериализирани същества, които измукваха чуждата енергия възраждайки самите себе си.

Мандар се беше скрил един дъб и наблюдаваше групата от безопасно разтояние.
" Имат нова спътница " - изпрати той телепатично послание до господарите си. Е, поне до Терин. После се превърна в гарван и описвайки кръг прелетя до Селото. Там кацна на най-високия покрив и зачака...

Андер вървеше бавно и през цялото време разправяше различни истории на спътниците си.
- И докато успея да запаля лулата, онзи орк с обицата на носа ме блъсна и огънчето ми падна в сламата по пода. В началото нямаше нищо, но после започна да се усеща дим и накрая се оказа, че съм запалил плевника. Едвам избягахме от него, ама онзи с обицата се закле повече да не се доближава до мен, докато паля лула ... - дядото се засмя искрено от споменът. - Забавен тип беше, макар че бях негов пленник.
Изведнъж в далечината групата забеляза няколко постройки. Значи наближаваха Селото. Старецът беше доволен. До десетина минути щяха да пристигнат, да си наемат стая и да си починат като нормални хора.